След Арго
След Арго
Не спряха смъртта, а живота, и
стремежите поставиха на пауза,
„Не умирай днес“ е филмът,
„Стойте у дома“ се чу с аплаузи,
с вирус или не – карантина,
хикс-лъчи и лечебен глад,
ето че годината измина
в изолатора на своя град.
Създадоха последни мохикани,
поданици на глобалното село
мълчащи, неиграещи, невесели.
Излизат избраници с покани.
Нов ред на любовта ли пречи?
В суматохата си все я търся, щом
се крие всеки в крепост или дом,
човек е остров някъде далече.
Възпитани от благородни деди,
прескачаме ли плета за черешки?
Блокирани, живота не градим,
но копнеем срещата с човека.
Стаен копнеж – безидеен развой,
надпревара в суматоха за любов,
и непотърсена любов – застой
с виновното "Зает съм и не мога".
Сам заекът не скача в ловна мрежа,
гледаш ме, забравил ежедневие,
да съберем самотата е неизбежно,
пътища объркано преплетени.
На острова си сме последни
сред преброените милиарди,
подредени, бляскави, сглобени,
ще се усмихнем класически.
В Грузия е златната Колхида,
нямаме си каталожни номера,
даже да съм лодка без платна,
към кораба ти се нося и ида.
Мария Стоилова Чулова,
Гр. Пловдив,
Преселение - Безлюдие
Преселение
Скръбта си няма верен паж,
защото е сама гостена в сълзи,
в креп по-силна е от страж –
горкото чедо е сразено в скърби.
Един отпращаш в сетния му час,
а друг очакваш да проплаче,
оставаш сам, с плачлив глас,
там майка си зове сираче.
Създадена за упокой, молитва
отронва се от сърцето, което
извиква спомени, залитва
във видения от небитието.
Едва ли всеки може да се спре
и в бъдното далеко да прозре.
Безлюдие
Родени са в нощното видение
седем бебета близнаци,
Проплакват в дни с презрение
обезлюдените сираци.
Задишахме страха утробен,
едва ли бяхме безразлични
на чудото и с тътен пробен
дочува се сиренен звук.
Еднакво седмици маскирани
и месеци заплакват тук.
Сами сме в делниците лични
и вглъбени ближем рани.
Мария Чулова
Пловдив