Русия и вселената
Русия и вселената
„Бесстрашен росс средь ядр ревущих,
Бесстрашен росс среди мечей;
Зрит тьмы смертей к нему грядущих
и вспять не отвратит очей,
молбы возносит сердцем Богу,
рукою борет супостат.”
Княз С. А. Ширинский – Шихматов,
из поемата „Пожарский, Минин, Гермоген”
или „Спасенная Россия”
Русия далечна живее в душата
и буди прекрасни мечти;
Че в страшните дни тя, орлица крилата
водеше бой за нас от зори.
Ние помним Батак, поругания – сетен
подвиг сторил за вяра и чест.
На дедите ни вечно живее обета
и на Шипка чутовната вест.
Помниме Плевен, Оборище, Стара Загора,
всеки рид, и поле и Балкан
геройската кръв, що се ля благородно,
помним костите светещи там...
Иде друга епоха, време жестоко.
Литва демон – на хората враг.
Но могъща Русия и небето дълбоко
заедно го обръщат във бяг.
О, Победа Велика и жертви безбройни!
Ти си вечен и скръбен обряд.
Нека помним и пеем „Свети упокой” –
за сина, за мъжа и за брат.
Народът живее, отново ликува.
Вие своето мирно гнездо.
Милостиво и щедро е небето след буря.
И на изток пак грее звезда.
Че славянската радост е лъч от надежда.
Като песен девича и зов.
Под покрова небесен, син и безбрежен.
Тайна сила и Божа любов!
И с детето момичета бодро запяват,
че обичат Родината те.
И, че руските хора война не желаят.
А сълза капва в миг и тече...
Елена Коматова
Фьодор Сологуб, Русия
* * *
Не ще отхвърлим бреме
в мъката на земното тегло -
плет пространство-време,
измама, уродство и зло.
Светът затвор е от желязо,
в плен сме ние, изход има.
Метежната мечта донася
отрадни вести за родина.
Морния повдигаш поглед,
изнурен от труд, и виждаш,
че зората аленей най-после,
времето като вода изтича.
Зазорява и полека си отива
вред тъмата непрогледна,
в душата пролет се усмихва,
такава нежна и безгрешна.
1920 г.
Автор: Фьодор СОЛОГУБ (1863- 1927),
Превод: Константин Байрактаров,
8.5.2020
Мина всичко, що мина / Прошло сполна все то, что было
* * *
Мина всичко, що мина,
разум чувство покори,
волята надви, настигна
в края и сърце дори.
Как днес отдалечи се
вчерашната наша среща:
стремления без смисъл,
душата мята се гореща!
Как роптаех непокорно,
изпълнена с капризи,
но дишам веч спокойно,
просторно е в гърдите.
Спомням си често съня,
нещо прекрасно и зло,
и мисля, и тежко тъжа -
което било е, било.
Автор: Каролина ПАВЛОВА (1807-1893 г.)
Прев.: Константин Байрактаров,
7.5.2020
Прочети още: Мина всичко, що мина / Прошло сполна все то, что было
Три стихотворения от Мария Чулова на италиански език
Poesie di Maria Ciulova
Traduzione in italiano: Natalia Vassileva Hristova, PhD.
Il mare della vita
Il mondo immensamente piccolo e irriverente
provoca pena con la sua avarizia fatale.
E nello slancio audace del delfino
mi sembra sentire le campane della terra natale.
Nato in servitù per fare da rallegratore
un piccolo gettone nell’ordinamento
che incontra l’alba rassegnato
di essere utile e ben amato.
Come una sposa del Signore -
una creatura che impara tutta la vita
ma il libro celeste resta incompiuto
e ci dà un po’ di forza e di speranza.
Passiva e protagonista dei film
splende nel domani divino.
Dedicato alla principessa Anna Achmatova
Ho sorvolato le terre russe sulle ali di un uccello di fuoco
insieme alla principessa con gli occhi grigi
ma non ho trovato altro che misericordia,
malinconia e la poesia condivisa.
L’amore di Anna era come uno scherzo -
non poteva guarire di felicità,
non diceva la sorte dal calpestio di suo cavallo,
non sentiva l’odore del tradimento.
Anna con la chiara consapevolezza
del suo trionfo poetico della terra d’amore
non s’inchinava davanti al marito
e restava con la speranza struggente nel cuore.
Non si lasciava rodere dalla gelosia
e non andava a fare pozioni magiche
per l’altra donna chicchessia
essendo una sposa nobile.
Davanti l’icona miracolosa della Madonna
non pregava che Nicolay tornasse
non piangeva a calde lacrime
desiderando che la Santa madre l’abbracciasse.
Speranze condannate
A Dobromir Tonev
Non voglio morire semplicemente…
Ridisegnate la vita e la morte
il poeta con le rime ha lasciato
per sua figlia un nuovo mondo.
L’inverno non ammassa nel libro sfogliato
né neve, né quotidianità
non lascia nessun ricordo di cuori spezzati
ma una ben ottimistica fatalità.
Il destino di questo principe
еra di domare i cavalli
di avvezzarli e di studiare da loro
come montarli scatenati.
Il cuore ne aveva ali forti
dei adoratori di Melpomene.
Lui accese la luce nello sguardo
per fargli vedere il Pegaso senza staffa.
Metterebbe insieme una bella scema
con un saccente brutto e peritoso
poiché il talento non sia per ciascuno
e il suo monumento è un mulino.
La poesia – un riscello o un uccello?
Dissettati e vola! Vola!
E dagli incontri eterni con la poesia
che possano i poeti non ancora nati saziarsi!