Обич
Не с крясък, не с броня от думи се дава —
а в тишина, край пътеки забравени.
Когато подаваш сърце, без да чакаш,
и чуждата болка в очите поемеш.
Приятел не пита: „Заслужава ли си?“ —
той просто застава до теб — като дърво,
което не мери сянката, а я дарява,
дори да се свлича в безлистно мълчание.
Далеч от светлини и венци на забрава,
най-верните пазят с любов и с мълчание —
живота си тихо разстилат пред тебе,
като хляб, като мост, като утринна вяра.
И в тази жертва — без шум и величие —
се ражда най-голямата обич.
Мария Чулова
ноември 2025