Не ти говоря вече като майка —
а като бряг, който те пуска,
когато в погледа ти вижда лодка,
готова да отплава — без да търси пристан.
Детството ти стои на пясъка —
черупка, в която ехото живее.
И всяка вълна, що се връща,
ти казва: „Помни ме, но не спирай.“
Синко, морето не е безкрайно —
ако носиш хоризонта вътре в себе си.
На осемнадесет човек разбира —
че свободата не е бягство, а дъх.
И ако някой ден отплуваш
по вятър, по-силен от мечтата —
запомни: любовта ми е светлина във фар,
която чака. От земята.
Мария Чулова,
20 ноември 2025