Черната пантера

Изгриза мракът билото на хълма.

Под него сянка - възел мускули.

Не звяр, а древна присъда,

записана в костите на платото.

Очите ѝ — кладенци без дъно,

пантерата изскача с ловък скок.

Светът не я чакаше, не я приема —

а тя скита, далеч от затвор строг.

Над мъртвия глог врабче не литва.

Вятърът млъква, не смее да шепне.

Тя знае — всичко живо се свива,

когато в тишината хищник дебне.

Някога била е сън на дете,

сега е страхът, от който порасваме.

Някога била е божество ранено,

сега е мълчание, стъпило в пепел.

И няма защо да я питаш „откъде“,

защото кръвта ѝ е родена от здрача.

И няма защо да я гониш със думи —

тя вече е в тебе като срам., като памет.

Мария Чулова

5 July, 2025

Plovdiv